Туристи на гроба на хан Кубрат юни 2013 г.

Туристи на гроба на хан Кубрат юни 2013 г.

Кубрат събира потомците си

Трудно се започва статия за преживяното със сърцето си на гроба на най – великия владетел, управлявал Велика България и създал държава  за пример на поколения български владетели. Имах щастието да присъствам на поредния събор, организиран от редакцията на в. „Роден край”. Вестникът е предназначен да информира българите живеещи в Украйна и е издържан от държавата Украйна. През годините се е превърнал във вестник, който дава информация за българската диаспора, която се е заселила тук през годините на Турското робство и водените войни. Една моя дългогодишна мечта се сбъдна! Цели области са със компактно българско население, които са си запазили идентичността, традициите, бита, езика и разбира се българския непобедим дух. Преживели са какви ли не събития, гонения, преселвания и разбира се опити да бъдат заличени от правителства, царе, войни. Но да се спрем на събитието.

Всяка година в сърцето на Украйна в малкото селце със звучното име „Малая Перешчепина” на Полтавска област се събират стотици неравнодушни хора, истински патриоти за да почетат величието на българския хан Кубрат. Това събитие се отбелязва по традиция около датата на откриване на гроба на владетеля – 11 юни. За двата дни на тържествата 8 и 9 юни се събраха неравнодушни към миналото ни хора, чувстващи се българи или съпричастни към историческата истина. Събраха се българи, украинци, руснаци, татари, кримски татари, кабардино – балхарци, чуваши и представители на народи потомци на Стара Велика България.  Историята на развитието на Българската държава ще я оставя на историците, но ще предам това, което се случваше там, там където чуствата, приятелството, българското бликаше от всяка дума. Вълнението, сълзите, чувствата на съпричастност бяха в изобилие и искрени. Достатъчно е да ти кажат, че искат „с теб да си хортуват”, вече определяше вълнението че се намираш сред свои. Длъжници са: историците, министерствата на образованието, царе, князе, всякакви „управлявали” милата ни Родина и ни представят историята така както е изгодно на  някои. Сега лесно се говори, но преди години това се преследваше. Време е да се напише истинската история, такава каква е и да се изостави слугуването на нечии интереси.

Спирам до тук! Зная, че искате повече информация, но спирам! Не от страх, а от това което ще научите от информацията на тази статия.

Благодарение на двете овчарчета играещи наблизо, се открива гробът и богатството на хан Кубрат през далечната 1912 г./царска Русия/. Всичките ценни находки /цяло съкровище/ са изложени в Ермитажа. Благодарение на родолюбивите българи вече за единадесети път се провежда събора. Тази година програмата на събора включваше: полагане на цветя пред паметника на Хан Кубрат, тържествен митинг, кръгла маса на тема „Само почитайки своето минало – ние имаме бъдеще”, Кубратови четения, фотоизложба от архивите на редакция на вестник „Роден край” от предходни събори, екскурзия до град Полтава под наслов: „Балтавар – тук многото с българското диша”, концертна програма, майсторски клас по българско хоро и спортно-увеселителни състезания. Наглед тази програма изглежда традиционна и суха, но присъствайки на всички прояви се докоснахме до едни от най-българските изяви на обикновени хора с несломим дух. Искам да подчертая, че основният огранизатор на проявите е главния редактор на в. „Роден край” – Дора Костова – прекрасен човек, родолюбец, интелектуалец, ентусиаст, познавач на българската душевност и опитен организатор на подобни прояви. Думите за благодарност към тази незаменима българка са слаби за да опишем заслугите й за поддържане на българщината в Украйна. Тя самата е наследник на българи, изселени в Бесарабия през 18 век. Ако трябва да напомним, всеки един от присъстващите на събора представяше своята история на преселението от Българските земи на днешна България, запазил спомените на своите деди, емоциите им и историческите места, откъдето те идват. Безкрайни са разговорите за България под турско робство и причините за тяхното преселение. Съдбите им са почти едни и същи, нюансите са различни, но копнежа по българското – неостаряващ. Емоциите трудно се сдържаха. Сълзите напираха в очите. Никой не скриваше вълнението си. Всеки искаше да говори и да изкаже това, което се е случвало през годините. Как съдбата им се е променяла в зависимост от власт, професионален избор и чужди желания. Главното е било да няма компактна маса българи, които да устояват на предизвикателствата. Въпреки това трудно се изтрива българщината. Всички са завършвали висше образование и са пращани по национални обекти, откъдето връщане няма. Затова имахме единични представители от всички краища на Украйна. Населението на Бесарабия и главно в малките градчета и селата са запазени като български, но там българският дух не се е заличил. Обичаите са съхранени до голяма степен, както и бита. Селата са със по няколко хиляди жители българи, които сега имат нужда от подкрепата на Българската държава: изпращане на символи, споделяне на обичаи, изпращане на книги и речници, подпомагане на българския фолклор, поканване на местни танцови състави за прегледи където и да е в България, както и гостуване на наши художествени състави и хорове, предоставяне и създаване на читалища, библиотеки и гостуване на експозиции на музеи, художествени галерии и всичко, свързано с българското.

Връщайки се на нашето пребиваване, ние (малка група българи, туристи от ТД ”Черноморски простори” Варна) тръгнахме с идеята да присъстваме на поклонението пред гроба на Кубрат. Трябваше да отнесем там частица от българското и разбира се да донесем обратно спомени за великия хан и емоциите, свързани с българската диаспора. Пътувахме над 15 часа, пресякохме 3 граници, срещнахме различни отношения към нас по границите и вече поуморени пристигнахме рано сутринта в Одеса. Там ни посрещнаха радушно и гостоприемно в редакцията на в. „Роден край”. Дотогава бяхме слушали само за екипа на вестника, за хората от редакцията и разбира се за главния редактор Дора Костова. Толкова топлина и задушевност можеха да се почувстват само между сродници. Всеки един от нас бе питан за това как се чувства, какво му е необходимо, как са пътували и разбира се с какво може да му се помогне в момента. Поднесена ни беше закуска с традиционния чай. Разговорите започнаха непринудено. Поднесохме нашите скромни подаръци, знамена и поздравления от България. Вълнението бе неописуемо. Очаквахме с нетърпение да се включим в самите празненства. Със специален автобус тръгнахме за село Малая Пересчепина. Пътувахме с млади хора, които бяха от танцовият колектив надежда от село Дмитровка, Татар-бунарско с ръководител Надежда Гайдарджи. Младите танцьори говореха български и започнахме приятелски разговор за тяхните бъдещи намерения. Желанието им беше да продължат образованието си в България и да са полезни на семействата си. Несетно стигнахме до село Търновка , сега квартал на гр. Николаев. Там посетихме Български музей и библиотека със директор Анатолий Волчо – един прекрасен събеседник и патриот, който не се раздели с шапка с цветовете на Българския трибагреник и тениска с лика на Ботев. Музеят беше направен с много вкус и отразяваше бита и историята на селото. Експонатите бяха събирани в продължение на 50 години и подреждани тематично. Там видяхме стари носии и селскостопански инвентар. Снимки на заслужили българи красяха стените и напомняха за героичното минало. Някой от тях напомняха за опълченци, участвали за Освобождението от турско робство. Продължихме към целта си с автобуса, като го превърнахме в пътуващ семинар, където всеки разказваше за това коя организация го е изпратила и какво очаква от събора. На другия ден сутринта тръгнахме към самото поклонение. Тепърва следваха изненадите – една от друга по-вълнуващи и по-впечатляващи. Пристигнахме в музея на училището на Малая Пересчепина, където бяхме посрещнати от кмета на селото Виталий Мазан, директора на училището и уредника на музея. Пред училището имаше малка церемония по посрещане, където бяха предадени погача на Дора Костова и депутата от върховната Рада на Украйна Николай Габер поднесе традициони подаръци на училището. Музеят представляваше една класна стая и бе наречен на българо-украинската дружба. Учителят по история Анатолий Береза произнесе прочувствено слово, в което каза: „Радостни сме да ви приветстваме на нашата Пересчепинска земя, станала свята и за нас. Тази земя става свещена и за нашите братя-българи, защото тук се покои праха на големия син на Българския род – Хан Кубрат.” и завърши с думите: „Сърцата ни и душите са винаги отворени за нашите братя-българи. Винаги сте добре дошли, скъпи приятели!”. Разгледахме музея, подарихме книги, знамена и ръчно изработена носия, след което се отправихме към паметника на Кубрат. Паметникът се намира в иглолистна гора, в която е оформена алея, водеща до самия него. Основна заслуга за поставянето на паметника има депутатът Николай Габер, а за сегашното състояние на подобренията има депутатът от Полтавския съвет Дмитрий Христов, като и двамата са с български корени. От Българското посолство в Украйна присъстваше през цялото време съветника Звездомир Пенков.

В момента около гроба е оформен кът, на който е показан проекта за бъдещия мемориал на Хан Кубрат. Поднасянето на венците и цветята пред паметника беше едно вълнуващо събитие. Тук всички присъстваха доброволно, без да има сценарий и спонтанно поднасяха своите венци и цветя. Всеки присъстващ се чувстваше съпричастен към Българското минало и с поклонение се представяше пред своя пра-баща, благодарение на който сега с гордост се произнася името българин. Това свещено място заслужаваше всички произнесени горещи думи, вълнението и пролетите с чувство сълзи. Заслужава си да отбележим присъствието на редица известни и значими хора, благодарение на които се случваха тези събития. Освен двамата споменати депутата, присъстваше заместник-председателя на Новосанджарски район – Иван Сводовников, заместник-началника на управление „Култура и туризъм” Елена Петрова, председателката на центъра на Волжско-татарската култура „Алтън-ай” Рахима Ахмерова, заместник-председателя на сдружение „Родна къща” от град Днепропетровск – Владимир Стафидов, от дружество „Възраждане” в град Донецк – Петър Добрев, дружество „Нашите хора” от Кировоград – Сергей Осадчий, един от символите на българщината от град Симферопол – Иван Кара и редица други. Общо присъстващите бяха над 150 души. Не може да не отбележим заслугите на немския археолог Йоахим Вернер,  доказал че това съкровище, открито през 1912 г. е на прародителя ни – Хан Кубрат. Още звучат в ушите ми думите на поета Владимир Стафидов: „Хан Кубрат не е само Ваш баща. Той е и наш баща.” Тези думи останаха завинаги в нашите сърца. След това тържествата продължиха с тържествен концерт и поздравления, като на импровизирана трибуна бяха поканвани заслужилите хора с принос за изграждане на паметника. Там по стар обичай, след произнесени кратки речи се поднасяше чаша с домашно червено вино и по традиция се скрепваше съпричастността към Кубрат. Концерта включваше изпълнения на танцовия колектив „Надежда” от село Дмитровка – едни млади и надеждни танцьори. Изпълнения на вокалисти от състава на ДК „София”; песни от талантливи млади певици от село Делени и една от най-титулованите – Александра Чербаджи. Звучаха песни, които са достатъчно известни в България, както и песни от Украйна.

На третият ден се проведе кръгла маса с тема отново Хан Кубрат и Българската история. Тук бяха поканени учени от Полтавския университет, които са наследници на известни професори, изучавали и доказвали българската история: Вера Жук, Иван Влаев, Анна Яковенко, Стефан Иванов, Анатолий Георгиев. Ирина Петренко и Наталия Самойленко са учени, които продължават делото на Вера Жук и с факти доказват, че периода на Стара Велика България е един от най-благодатните в историята на Полтава. Всички споделяха значимостта на тази проява на признание към Великия Кубрат и считаха, че има какво да се прави и за в бъдеще. Най-важното е да се открият за всички изледванията на историците и да достигнат до всяко българско семейство. От името на сборяните може би най-добре изразяваше нашите преживявания Владимир Стафидов: „Не мога без сълзи да говоря на това свято за нас място. За да почетем паметта на нашият велик цар-хан Кубрат – да се проникнем с българския дух, с българската гордост, които царят тук.”

Знаем, че трудно се намират думи за описване на преживяванията ни. Може би не всичко ще предадем като емоция и преживявания, но след като преминаха часовете от кръглата маса, у нас остана усещането, че е необходимо да прочетем и да осмислим книгите, написани от изброените историци за българския корен. Историческата истина е крайно време да излезе на бял свят и да се изучава такава, каквато е – знаейки българската история и великите ни владетели, ние ще сдобием по-голямо самочувствие и ще се стремим да се доказваме пред света, че сме дали много за неговото развитие.

В програмата влизаха и литературни четения на стихове от българи, написани за нашата история. Някои от тях звучаха така, както звучат стиховете, написани от големите наши писатели и поети. Следобяда бе организирана екскурзия до град Полтава и след нея бяха организирани състезания по позабравени народни спортове – игра на „ашици”.

Дали някой вече си спомня в България тази игра и нейните правила? Съмнявам се! Проведохме състезание и съответно имаше победители и доста от присъстващите се упражняваха в тази позабравена игра. В края на този вълнуващ ден се проведе обучение по български народни танци. Естествено, че малко трудно се възприемат отделните стъпки и детайли от танца, но желанието бе голямо за усвояването им. Най-добре се справиха с правото хоро и ръченицата. По-сложните хора бяха заснети от камера и разбира се в по-късен ета ще могат да се разучат и през следващия събор ще бъдат показани. Вечерта пътувахме към град Одеса, където пристигнахме рано сутринта. Отново бяхме посрещнати радушно в офиса на в. „Роден край”. Последва вълнуващо изпращане с прегръдки и обещания за участие в следващи прояви.

Нашето пребиваване продължи с разглеждането на град Одеса и докосване до неговия исторически център. Разгледахме операта, алеята на Пушкин, паметника на Екатерина ІІ, прочутите стъпала, пристанището и почуствахме атмосферата и романтиката на Одеса. Далеч сме от мисълта, че сме разгледали всичко, но си обещахме, че през следващите посещения ще продължим разглеждането на повечето исторически места. Напуснахме Одеса с обещанието да се завърнем пак. Отправихме се към районите с компактно българско население. Целта ни беше да разгледаме град Болград. Пристигнахме в късният следобяд и се отправихме към най-новият паметник „Малката Шипка”. Това е паметник, построен през 2012 г. по подобие на прословутия паметник в България, като на неговите 6 страни са описани на плочи имената на над 200 опълченци взели участие в освобождението на България от турско робство, но родени в този край. Пренощувахме в града, където нямахме никакви проблеми с общуването. На другия ден разгледахме известната Болградска гимназия „Г. С. Раковски”, където се срещнахме с директорката на гимназията и трима български учители (по Български език, по музика и по танци). Похвално е, че тези педагози изпратени от Българското правителство преподават може би най-важните уроци на тамошните българи. В самата гимназия посетихме музея, кабинетите по Български език, фолклор и танци и водихме дълги разговори с преподаватели. Атмосферата в училището ни напомня за нашата система за обучение преди повече от 30 години. Стремеж към усвояване на материала, към себеизява в кръжоци, уважение към всички учители и желание да продължат образованието си. След това посетихме местният български културен и информационен център, парка на Пушкин и църквата-събор на града. Нашият основен водач беше един българин на име Петър Русев, родом от родното село на проф. Александър Балам (ректор на Софийския университет) – Кубей. В самото село Кубей има изградено частно училище с библиотека в къщата на Петър Русев, където се обучават деца с помощта на преподаватели от България и местни учители. Селото наброява над 6000 човека, които се занимават главно със селско-стопански труд, но поддържат българския си дух.

Нашите преживявания са към своя край. Пребиваването в такова историческо място и срещата с толкова много патриоти-българи ни обогатява и ни задължава за в бъдеще да поддържаме контактите си с тях и да бъдем съпричастни към стремежа им да общуват с България. С каквото е възможно, трябва да им се помага и да се изпращат необходимите за това книги и символи. Докосвайки се до тази историческа даденост, ние вече знаем и сме почувствали величието на Хан Кубрат. Като негови потомци сме задължени да присъстваме и на следващите събори. Признателни сме на всички, които подпомагат тези чествания и поддържат жив Българския дух.

Благодарим на всички и до нови срещи!

 Атанас Сивков – ръководител на похода
снимките от архива на автора